Quantcast
Channel: Travel Photo Cafe » oia
Viewing all articles
Browse latest Browse all 3

Санторини – изгубеният свят на Атлантида – част финална

0
0

Продължение от част II на пътеписа за Санторини

На следващия ден, по програма бе предвидено превземането (изкачването) на най-високия връх на острова, където има древен град и великолепна гледка, както и ходенето на „червения” плаж. Така и не разбрах защо му казват червения, тъй като моят събрат по хоби и аз, решихме да си наемем кола и да си направим волна програма. Относно наемането на МПС на острова, това явно е някакъв основен бизнес, защото е пълно с агенции, които предлагат скутери, АТВ и всякакви коли. Достатъчно е да имаш книжка и евро (от 10 евро за мотопед до 50 евро за кабриолет) и си в джаза. Ние се ориентирахме към Фиат Панда като уж малко по-голям, щото аз съм дебел, а Юри (колегата) е 2 метра висок. Е, събрахме се и… тръгнахме. Започнахме наред с карта в ръка. Карта, силно казано, защото по-скоро бе рекламна брошура с няколко пътя на нея. Първият град (градче), който ни се изпречи, бе Меса Гония, известен с новата си и голяма църква, построена след изригването през 50-те години на миналия век, когато хората са се завърнали по родните си места. В това градче, а и в следващото, в което попаднахме като дестинации не много близки до туристическата същност на острова, видяхме и съвсем обикновени малки къщурки, далеч от лъскавите такива в Тира или Ия. Тук таме си личаха следи от земетресението, което е съпътствало изригването и бих казал, че за нас като фотографи, бе доста по-интересно от лъскавия център.

Едно от нещата, за което бяхме тръгнали на лов с Юри, бяха църквите на Санторини. Църквите с техните ефектни камбанарии с минимум 3 камбани, а мисля, че попаднахме на такава и с 6 камбани. Понеже не можах да се преборя с навигационната програма, на няколко пъти се оказа, че не сме избрали най-удачния път, но, въпреки това, успявахме да достигнем дестинацията, която си бяхме набелязали. Бяхме подминали Тира с колата и лека полека, вървейки от църква на църква и къща на къща, някак си се озовахме в познато място. Оказа се, че сме пак в Тира, без да разберем как. Просто градчетата са толкова свързани, че не разбираш кога преминаваш от едно в друго.

Самостоятелната обиколка

Озовавайки се в Тира, решихме да сбъднем едно вчерашно желание на Юри, а именно да слезе до брега. Слизането бе по 2 начина: или с лифт, или по каменна серпентина като там изборът бе магаре или кракомобил. Решихме, че сме достатъчно големи магарета, (както и се оказа), и ще слезем пеша. За статистиката: 3 часа следобяд, безоблачно небе и ярко слънце. Тръгнахме по пътя надолу и след 100 метра се натъкнахме на първите истински магарета, които чинно стояха и чакаха туристи за извозване. Оттук насетне, каменната пътека се превърна в пътя на гуаното (както каза Юри, макар да мисля, че гуано е сходно на това, с което бе осеян пътя, но създадено от други животинки). Заобикаляйки минираната повърхност и все повече убеждавайки се, че сме истински магарета, продължавахме да слизаме и единственото ни успокоение бе, че не качваме тази серпентина, а тя, повярвайте, бе с доста сериозен наклон. Е, слязохме, разгледахме, хапнахме сладолед и се качихме на лифта и 40 секунди по-късно бяхме отново в Тира. Качихме се на Пандата и потеглихме към най-красивото градче на Санторини – Ия. Макар островът да е малък, разстоянията за ентусиасти-фотаджии като нас са твърде големи, поради факта, че на всеки 2-3 минути виждаш нещо и спираш да снимаш. Така, в един момент, спряхме доста преди да сме стигнали крайната си дестинация, измъкнахме се от колата и леви-десни тръгнахме пеша. И така, вървейки и снимайки, пак се оказахме в позната обстановка, а именно Ия. Както споменах по-горе, това е, може би, най-красивото място (поне за мен) на Санторини. Не че с нещо радикално се различава от Тира или други подобни нему градчета. Просто е…. красиво, очарователно и романтично. А и вече споменахме, че тук се намира най-красивият залез на света. В Ия попаднах на хотелчета с издадени леко над морето тераски, на които, залени от романтика и слънчеви лъчи да се радвате на спътника си в живота. Също, така направени басейни, че ако си в тях, имаш чувството, че края на басейна е в морето и… не мога да го опиша, честно казано. Никъде не видях, (а може и да има), елементарни средства за развлечение като казина, молове и тем подобни присъщи на големите курорти места. Санторини не е място за бурен живот. Това е място, в което да се отдадеш на спокойствие и релакс. За себе си ще кажа само, че наистина се чувствах много спокоен. Факт е, че няколко дни преди това в Атина се бях сблъскал с полиция и безредици, а в Санторини видях един полицай и то следящ за пътната обстановка. Чувствайки умора след почти 10-часовото обикаляне и с усещането, че не сме видели и ¼ от острова, направихме една голяма грешка с Юри. Качихме се на колата и тръгнахме обратно към Камари. Защо грешка? Защото пропуснахме да се впуснем в приключението нощна фотография. А градчетата на Санторини светят много интересно и когато са в полумрак хем има светещи прозорци, хем се белеят фасадите на къщите и това, комбинирано с богато осветените църкви, придава неповторима атмосфера. Наистина много съжалявам, че умората взе превес. Връщайки се в базовия лагер (тоест хотела), с ужас установих, че слънцето не прощава и съм стабилно изгорял де що има по мен открити части. От огледалото ме гледаше червено лице с големи бели елипси около очите, които по форма поразително приличаха на слънчевите ми очила. На лявата ръка, освен бялото ръкавче, имах и бял часовник. А съприкосновението на водата с изгорялата кожа ми напомняше колко неразумен съм бил, че не ползвах слънцезащитен крем, но обещавам за следващият път да знам.

Кратера на вулкана

За следващият ден по програма се падаше да ходим на Неа Камени. Това е действащият вулкан на Санторини. Самият вулкан е островче, близко до големия остров и до там се стигаше с помощта на хм… в Турция му казват гемия. Гемията се оказа с неподозирани възможности в стил дядовата ръкавичка и макар да трябваше да тръгнем в 10:30, до 11:15 собствениците на плавателното средство упорито я тъпчеха с кандидат-мореплаватели. Нашата група, като първа качила се, с нарастващо недоумение гледаше как спират автобус след автобус на кея и как всички те успяват да изсипят товара си в гемията, докато тя не заприлича на софийски автобус в пиков час. В тази комфортна обстановка потеглихме към Неа Камени. След около 20 минути стъпихме на острова осеян с камъни от вулканична лава. Обясниха ни, че вулканът е нагоре по склона и се включихме в основния поток от атакуващи върха. Никога досега не съм бил на вулкан и в моите представи вулканът е една голяма дупка, в която се вижда как ври лавата. Явно много гледам канал Дискавъри, защото в търсенето на подобна визия, успях да подмина вулкана и да се изкача на върха на кратера. Трябва да си призная, почувствах се малко глупаво да седя и да се оглеждам за вулкан. Впоследствие ми обясниха, че все пак съм минал покрай него: „е, как не го видя, това е онова там долу, оградено с едни бели въженца”. С това ценно напътствие се върнах малко по-назад и го открих. И бе много далеч от това, което си представях. Е, имаше една малка дупка, през която, ако се вгледаш, виждаш как излиза тънка струя дим и при добро желание да подушиш миризмата на сярата, но, вулкан, в смисъла на думата… поне за мен нямаше…. или поне не такъв катакличен какъвто исках. На слизане погледа ми се спря на малък камък, който с помощта на въображението ми и малко допълнително одялкване се превърна в каменно сърце от вулканична лава. Може би намирането на този камък бе знак колко емоционално ми е подействал Санторини. Качихме се обратно на гемията, където за наше щастие хората бяха поразпределени и в други гемии, чакащи на пристана на Неа Камени, поотупах сивите си маратонки и се замислих, че всъщност преди да сляза, бяха блестящо черни. Потеглихме към следващия малък остров, където за тези, които бяха слушали предишната вечер напътствията на екскурзовода и си бяха взели бански и кърпи, се оказа подходящо място да поплуват в морето. Останалите, като мен, гледахме леко завистливо. След кратко къпане в морето, (за някои), потеглихме и към 3-тото островче, където акостирахме и се отдадохме кой на яздене на магаре, кой на игра на белот, а по-разумните, (включая и мен), седнахме на разхвърляните из брега таверни да похапнем октопод и да пийнем ледена рицина, наслаждавайки се на шума от вълните и спокойствието. След няколко часа, седейки в автобуса на път за Камари, с тъга си мислех колко бързо свърши приказката. След като се прибрахме, все пак нарамих статива и тръгнах да направя няколко вечерни снимки на Камари – градчето, в което бяхме, но за съжаление то нямаше това очарование на нощна Ия или Тира.

Довиждане вместо сбогом

На сутринта се отправихме към рецепцията на хотела, за да чуем последните новини. Понеже бяхме в доста размирен момент в Гърция, когато през ден имаше сблъсъци и стачки, бяхме заплашени да бъдем блокирани от стачка и да останем на острова – нещо, срещу което, май, никой нямаше нищо против. Е, разминахме се и след няколко часов престой в Тира, където имахме свободно време за последни покупки, с тъга се качихме на ферибот, който щеше да ни отведе към дома. Няма с какво да споменавам следващия ден, в който се прибирахме обратно, защото той бе просто едно пътуване по магистрала, обратно към България. Ще кажа като за финал, че дълго гледах от кърмата на ферибота как Санторини се смалява, докато съвсем изчезна и как няколко часа по-късно гледах залеза срещу мен, докато в лицето ми се разбиваха солени пръски от морето и си мислех колко по-скоро ще се върна тук в изгубения свят на Атлантида.

Фото галерия

Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Санторини Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010 Santorini Trip 2010

Публикацията Санторини – изгубеният свят на Атлантида – част финална първо се появи наTravel Photo Cafe.


Viewing all articles
Browse latest Browse all 3

Latest Images

Trending Articles





Latest Images